Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща свежест: излизаш в хладно зимно утро, дишаш мразовития въздух и осъзнаваш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на вдъхновяващата човешка история – грабни го и свири.

Разказите от тази книга наподобяват въгленови рисунки, но също така приличат на бронзови скулптури. Такова единство между нежност и здравина е трудно за постигане – присъства у Хемингуей и може да бъде открито в произведенията на Захар Прилепин днес. За тези читатели, които предпочитат заплетеното словесие пред яснотата на таланта, Деян Енев не би бил идеален автор. Но другите – неговата публика – винаги са си задавали въпроса: колко още ще „скъсява“ кратките си разкази без това да повлияе на способността им да ти стискат гърлото? И то до такава степен, че сълзи да потекат от очите ти?

Посоката, в която върви Деян Енев, ми напомня за стихотворение на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си вик, превърнат във мълчание.“ Защото напоследък историите му представляват именно това – викове трансформирани в тишина.

Златозар Петров