Хичкок & Трюфо

Творчеството на Алфред Хичкок днес е обект на глобално възхищение, а младите зрители, които сега откриват филми като "Прозорец към двора", "Шемет" и "Север-северозапад", вероятно смятат, че така е било винаги. Въпреки това, реалността през 50-те и 60-те години беше съвсем различна.

По време на този период Хичкок достигна върха на своя успех и творчески потенциал. След успешния си договор с Дейвид Селзник, който му осигури популярност чрез заглавия като "Ребека" и "Небезизвестните", той стана известен не само заради киното, но и благодарение на телевизионни проекти като "Подозрение" и "Алфред Хичкок представя". Но въпреки успеха си, критиците в Америка и Европа започват да го разглеждат по снизходителен начин.

През 1962 г., докато бях в Ню Йорк за премиерата на "Жюл и Жим", често ми задаваха един същи въпрос: защо Хичкок получава сериозно внимание от списание „Кайе дю синема”, след като според мнението им неговите филми нямали съдържание? Един американски критик коментира, че харесвам “Прозорец към двора” просто защото не познавам добре Гринич Вилидж. Отговорих му, че филмът всъщност става дума за киното – което аз разбирам.

След завръщането ми в Париж се почувствах притеснен. Бившият ми опит като критик все още ме държеше ангажиран с желанието да убеждавам хората – общо между мен и младите от „Кайе дю синема”. Помислих си как Хичкок може би е жертва на собствената си реклама в очите на интелектуалците в Америка; многобройните шеговити интервюта често били подложени на подигравки. Когато гледах неговите произведения, ставаше ясно колко задълбочено той се замисля над средствата във своето изкуство - повече от много свои колеги. Убедих се, че ако някой систематично го запита относно работата му, това можеше да доведе до книга способна да промени отношението у американските критици.

Така започна нашият проект с помощта на Хелън Скот; нейният опит беше ключов за реализирането му. Смятам със сигурност мога да кажа - книгата постигна целта си. При появата й един младеж-преподавател по кино предсказа: “Тази книга ще навреди повече отколкото най-неуспешният ти филм.” За щастие прогнозата му не се сбъдна; самият той показа слабост година или две по-късно по други причини. През 1968 г., интересът сред американските критици към творчеството на Хичкок стана значително по-внимателен – например “Психо” вече бе приета класика от тяхната страна; а новото поколение киномани окончателно прие режисьора без оглед върху богатството или славата му.
Франсоа Трюфо