Има ли кой да ви обича

Вчера вечерта прочетох два пъти произведението на Калин Терзийски и натиснах "харесва ми" в социалната мрежа. Легнах си с неясното чувство, че може би не всичко ми допадна. Събудих се около 4 часа през нощта от един въпрос, който настоятелно търсеше отговор: Защо избрах да натисна "харесва ми"?

Станах, застанах до прозореца и погледът ми попадна в мрака навън, а въпросът започна да набира сила с уточнения: Дали го направих, защото Калин звучи искрено? Или понеже е уникален по свой начин? Или просто защото ме привлича като личност? Или заради откритата му нужда от разбиране и съпричастие? Или защото желае дълбоко да оказва влияние?

Отговорът постепенно започна да излиза наяве: заради всичко това, но най-вече заради факта, че той поставя теми, по които аз самата имам две различни гледни точки. Осъзнах, че трябва да опитам да ги слея в едно.

В ума ми се оформи коментар във фейсбук:
"Калине, смятам че би било полезно някой българин – например Стефчо Горнобански – да вземе под ръка една Влиятелна книга като 'Има ли кой да ви обича' и след това символично те убие с куршум право в сърцето ти. И после... да стартира движение сред българското общество и младите хора тук, така че болезненият преход към демокрация най-накрая да приключи!".
Но реших da не го напиша; страхувам се - какво ако наистина някой посмее...

Сред този хаос от мисли дойде моментът на синтез между моите две мнения:

Думите "смъртта е част от всичко", звучат много бездушно за мен и душата ми протестира срещу тях. Знам обаче, че понякога сама съм казвала подобни неща от безсилие пред ужаса около нас. Едва когато ги видях написани от друг човек осъзнах колко силно отказвам повече никога да повтарям тези думи; вместо това чувствам така:

"Никак не приемам смъртта като част от живота ни около нас и ще правя каквото мога това положение вече никога повече да няма".

Легнах си пак малко след 5 ч., а през нощта сънувах странен сън - както винаги са странни мечтите ни. Не бих искала подробно da описвам абсурдите там; важното е само онова запомнящо се: Калин Терзийски беше при мен на гости и говорехме спокойно. Изведнъж той каза: "Всичко лошо вече свърши". Аз веднага разбрах точно какво има предвид – конкретно! Въздишка на облекчение ме завладя... Защото действително предпочитам лошите работи просто нито веднъж повече να бъдат част ооколо нас. Осъзнах дълбоко в себе си как направих крачка напред… към себе си и другите.

Даниела Василева