Хляб, любов и други ангели

Носталгията, която ни пречиства и тласка към завръщане при чистотата на нашето най-автентично място – детството, носи със себе си усещането за дом, споделеност и защита. Тя е болезнена самота в пространствата, от които не само детското у нас изчезва, но и предметите напускат, независимо от усилията ни да живеем едновременно в два свята, подобно на ангелите. През раните причинени от думи и жестове, през загубата на майката или смъртта на черната котка и малкото гларусче с лястовичката майка, Станислава Станоева успоредява апокалипсиса както в селото така и в града с личните ни катастрофи. Те стават все по-трудни за преодоляване, докато продължаваме да учим езика на живота.
– Аксиния Михайлова

Според стихотворенията на Станислава Станоева човекът произлиза от звезден прах и божествени атоми; голямият взрив разпръсква спомените ни и създава свят. В този контекст единствено носталгията по детството остава неизменна част от нашия живот. Тази носталгия е едновременно самотна и уязвима, но също така смиряваща и обединяваща; тя се явява като светлина идваща отвъд хоризонта – осветлявайки пътя пред нас.
– Иво Рафаилов