Цветове и множества

Мъглите, пустинята и цветовете — както черно-бялото, така и ярките нюанси; скалите, зъберите, камъните и пясъкът; водата, кладенците и палмите; пътищата и домовете — всичко това е част от разчленяването на преживяното в мисълта. То започва да се превръща в дълбока медитация за нещо далечно, което надхвърля бъдещето. И там звучат онези далечни гласове в небесната мекота: болезненият звук на неизживяната тъга търси своя път към човека, който е затънел в непредизвикана болка. Той остава изненадан и готов да приеме съдбата си; когато думите му без усилие се преобразуват във падащи звезди, сложността на живота постепенно избледнява. Нощните множества и красотата на слънчевия модерен живот сред бетона на града контрастират с чувството за отчуждение у планетарния обитател. Стремителните параболи на магическите върхове предизвикват размисли относно затъмненията — било то слънчеви или лунни — земетръсите също оставят следа с яснотата на своите думи. В момента, когато сянката потапя себе си върху ритъмa на собствената си празнота: през близостта и любовта до желанията ни по единството със света като цяло – споделен опит сред вихрушки от чувства и душевна тревога; истинските факти от миналото са разкривани чрез неспокойните въпроси без решения — те ни водят до нагорещяващото битие без край. Поетът стои суров но красив; той слуша ветровете с натежало замислено лице...