Така живях. 85 стъпки от люлката

„Признавам, че старостта предразполага хората към тъга, а земята е черна; светлината и ясното небе са високо над нас.“

„85 стъпки от люлката“ представлява опит за автобиография на своя автор. Разказвайки за живота си, той структурира спомените си в рамките на формулата на съществуването, стремейки се да анализира резултатите от всички добри и лоши моменти. А те определено не са малко. Авторът започва с детството си по пътищата на Долна Бяла речка; описва срещите си и случките около Девети септември, които остават трайни в паметта му до края. Преминава през всичките етапи – от полянката с настланото сенце до училищната скамейка и работата си в пресата и телевизията. Разказът му протича бавно и методично, изпълнен със свойствения хумор, който го характеризира; посещаваме различни страни (където българинът наподобява представителите на Байганьов); припомня имена от близкото минало – писатели, общественици и обикновени хора.

С носталгия плавно се носим назад във времето и под влиянието на силните емоции сме объркани като героите в заключителния пасаж на Николай Славков:

„Нямам религия, не вярвам нито в Бога, нито в Дявола, но уважавам християнската вера на народа ни – тя помогна да оцелее след почти седем века робство – византийско и турско. Оцеляване след това означава безкрайно робство само за да загине днес свободен демократичен народ с евроатлантически ценности…

Искам горещо да живея! Искам да виждам родината си със зелените поляни , планини или цветя; желая да наблюдавам небесното синьо сред облаците звезди . Да слушам звукът от щурците или пеенето на птиците , кавала и Дунавското хоро . Уви!

Въпреки всичко обаче аз все още съм тук! Живей ти също така човекo! Живей спокойно: намери любовта доброто ; Не жадувай за власт богатства ! Радвай се само единствено животa — защото той е неповторим! И никога не бъдете самодоволен!“