Людмила

Людмила Живкова има не само необичайна съдба приживе, но и след смъртта си. През 80-те години на миналия век за нея бе създаден официален култ, който се поддържаше изкуствено, но към края на века тя стана обект на открити критики и присмех. Политическият интерес на тъй наречените комунисти я направи рекламно лице на системата, от която тя постепенно се дистанцира. По-късно новите демократи я използваха като мишена за своята ненавист срещу тази система, често обслужвана в миналото от тях самите.

Можеше да се очаква, че контрастът между фалшивата почит и явното озлобление ще отслабне с времето поради забравата. Много от младите хора дори ако са чували за Живкова, нямат мнение или интерес към нея. Забравата носи спокойствие и умиротворение след шума на живота и възстановява хладната атмосфера на безразличие. Но това е друга история./Богомил Райнов/