Моята непозната

„Навън е студено“, каза сервитьорът.
„Не е проблем, всичко е наред.“
Наистина беше хладно навън, вятърът духаше, но гледката към Алпите бе впечатляваща. Планината се извисяваше почти веднага зад къщите отсреща - масивна и недостъпна, закривайки половината небе с остро оформените си върхове. В синкавите сенки на склоновете зъзнеха борова гора, а по стръмните участъци висеше зелена растителност; още по-високо снеговете блестяха над разкъсаните облаци.

След хаоса от скалисти вериги улицата на градчето изпъкваше в котловината като уютно гнездо за хората. Прясно боядисани розови и кремави къщи, барове с червени тенти и старателно подрязани дървета придаваха приятен вид на мястото. Дори старата готическа църква в края на улицата изглеждаше чисто лъсната и без прах – истинска декорация за гостната.

Сервитьорът ми донесе кафето, отбеляза нещо за студа и се върна обратно. Около мен нямаше никого или почти никого – само един възрастен мъж седеше до съседната маса пред чаша горещ грог.
„Човек любител на ракия“ — помислих си при вида на сбръчканото му лице и дълбоките очи.

- Лошо време, нали? - попита непознатият след като забеляза погледа ми.
- Какво да правим? Есен е — промълвих учтиво: — Тукеш ли сте?
- Да, тукашен съм. Всъщност съм французин, но живея тук вече тридесет и пет години.
- Сигурно е приятно да се прекарват дни тук... Алпите... въздухът...
- Отдавна ли сте пристигнали?
- Тази сутрин пристигнах и довечера заминавам.
- Ами тогава ще ви бъде хубаво! За местните обаче скучно става от втория ден… А после направо отвратително! Вярно е за Алпите… Но хората…
- Какво им има? - запитах аз.
- Нищо особено — усмихна се криво той.— Просто са като всички останали.

Той размеси грога си с лъжичка и отпивайки малко провери дали не е твърде горещ; след това го изпразни наведнъж.
— Само едно ще ви кажа: не знам по-силни алчници от тях! Биха продали дори кожата си ако получат добра цена!

Сервитьорът пак се появи:
— Има ли някой да плаща?
— Никой не плаща. Донеси ми още един грог!
— Не мразят парите така ли?
— Мразят! Те живеят само заради тях! Свили са се в този капан чакат жертви... Всеки стиска своя бизнес: кафеджията печели от туристите; оня до ъгла печели от гледката към катедралата; собственикът на „Златния елен“ привлича клиенти с вкусни ястия..., а домакинът на „Златната рибка“ със симпатичната жена... Не познавате тези хора… Какво мислите че правят през повечето време? Живеят? Радват се? Скърбят? Ни най-малко! Чакат просто… Цял ден чакащи касовия отчет...

А когато постъпленията идват добри – тогава те оживяват най-накрая... Особено ако приходът расте добре – шефът би могъл да прекара вечерта пиейки повече чаши вино и да празнува както преди години…

Сервитьорът носеше новия грог стоейки до масата./.../
Богомил Райнов