В желания момент

Периодът на първоначалното издаване на четирите произведения - „Смъртната присъда“ (1948), „В желаното време“ (1951), „Онзи, който не ме придружаваше“ (1953) и „Последният човек“ (1957) - се пада в средата на XX век. Този момент е свързан с живота и творчеството на Морис Бланшо (1907-2003) и представлява начално просветление, към което може да добави допълнителна светлина фактът, че той започва радикално да се отдалечава от Париж и публичността, която е символизирана от него самия. Вместо това той търси уединение за дълбоко размисли в средиземноморското селце Ез.

На български език вече са публикувани два сборника, които обединяват повечето от известните му литературнокритически текстове - „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Въпреки това тези четири книги представят първоначалния принос на Бланшо в местен контекст и би следвало да получат определението фикция. Важно е обаче да се отбележи, че подобно класифициране е класическо, но за случая с Бланшо то остава малко неточно поради трудността при разграничаването му от хуманитаристичните дисциплини. Съмнително е също така доколко всяка категоризация може да бъде дълбочинно обоснована чрез прокарване на граници.

Тези произведения предизвикват размисли относно жанра им – те изглеждат като нещо несигурно или пък могат да бъдат възприети като отказ от традиционните жанрови определения. Те съдържат неопределими текстове и напомнят за привързаността на Бланшо към усилията da направи разлики между критика, рефлексия, романи или поеми – подобни стремежи сме виждали у Маларме. Целта му остава опитът "писане", което той смята за "най-великото насилие", защото нарушава всеки закон – както този извън него така и собствените си правила.