Онзи, който не ме придружаваше

Периодът, в който се появяват тези четири произведения - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - е средата на XX век. Този времеви контекст съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и написването на неговите текстове. Това е първо пробуждане, което може да получи допълнителна светлина от факта, че бележи началото на радикалното му отстъпление от Париж и публичността, която той олицетворява. Вместо това насочва вниманието си към уединеното мислене в средиземноморското селце Ез. На български вече са издадени два сборника с повечето от известните му литературно-критически есета - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Въпреки това, настоящите четири книги представляват първоначалния принос на Бланшо в българския контекст и би било логично те да бъдат обозначени като фикция. Все пак е важно да отбележим, че такова определение е класическо за жанра; обаче при Бланшо то става малко неточно поради трудностите при отделянето му от хуманитаристиката и поставянето на ясни граници между различните области. Книгите предизвикват размисли относно тяхната жанрова принадлежност – или пък сами по себе си служат като дълго название за отказа от категоризацията на жанровете. Те представят неопределими текстове, които подчертават увлечението на Бланшо към опити подобни на тези на Маларме – да правят безполезни разграничения между критика, рефлексия, романи и поеми... Всичко това се случва в името на писателската практика „писане", която той описва като „най-велико насилие", тъй като нарушава всеки закон – както общия закон така и собствените ограничения.