Последният човек

Периодът на първоначалното издаване на четирите книги - "Смъртната присъда" (1948), "В Желания момент" (1951), "Онзи, който не ме придружаваше" (1953) и "Последният човек" (1957) - попада в средата на 20-ти век. Този времеви интервал съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и написването на неговите произведения. Вече можем да го наречем начален етап, от който се разкрива нова светлина, особено като се има предвид, че той символизира радикално отдръпване на Бланшо от Париж и публичността, която градът олицетворява. Вместо това той се насочва към уединеното размисъл в крайбрежното селце Ез. На български вече са публикувани два сборника с повечето от известните му литературно-критически текстове - "Предстоящата книга" и "Литературното пространство". Обаче тези четири заглавия представляват първите творби на Бланшо в нашия контекст, които следва да бъдат обозначени като фикция. Както става ясно обаче, определението за класика тук е малко неточно поради трудността при разграничаването им от хуманитаристичната литература и несигурността относно дълбочината на всякакво териториализиране чрез прокарване на граници. Книгите провокират мисълта за жанр без конкретно име или пък служат като продължение именно на отказа да бъде поставена ясна категория върху жанровете. Те са сложни текстове, напомнящи ни за пристрастията на Бланшо към усилията аналогични със стремежите му до Маларме – да прави безполезни разделяния между критика, размисъл, романи и поеми... Всичко това цели един опит за „писане", което всъщност представлява „най-великото насилие", тъй като нарушава всеки закон – както общоприетите правила така и собствените си принципи.