Езикът и литературата в епохата на глобализацията

Когато Карл Ясперс защитава тезата си, че след Втората световна война започва „световната история като единна история на човешката тоталност", той сякаш неволно излага основополагащи принципи на глобализацията. Следвоенната криза в европейския хуманистичен проект, особено в Германия, предизвиква нови перспективи и форми на съжителство. Според Ясперс това начало символизира края на определена етап от историята – вероятно хегелианска по своя характер – и утвърдителното единение на човечеството, което води до „планетарно единство" и пълно запълване на пространството: „няма повече 'вън'". Светът се затваря; настъпва безпрецедентно равнопоставяне между индивидите и общността: „Всички ключови проблеми стават глобални въпроси, участта на отделния човек е свързана с участта на целия род." Изразени чрез традиционни хуманистични термини, тези идеи представляват потенциалните основи за процеса, който впоследствие социолози, икономисти и историци нарекоха глобализация.

Тук става дума за концепции като непрекъснато глобално пространство и едновременно хомогенизиране (както и диверсификация) сред различните народности и етнически групи. Освен това акцентът пада върху взаимозависимостта между световните търговски и финансови системи, както и политическите, социалните, етническите и морални конфликти навсякъде по света. От особено значение за променящото се разбиране за литература е установяването на пространствени граници – вече няма "вън", а светът обхваща всичко възможно или въобразимо. Това прави невъзможна всяка перспектива извън него. Думите на Ясперс подсказват, че новата история ще бъде независима от каквито й да било трансцендентални влияния или понятия извън пределите на човешкия опит. Човечеството най-накрая се е събрало в доскоро необятния си дом Земята και последният закри вратичката зад себе си.
Огнян Ковачев