Си-ви

Чувството, когато работиш върху своя собствена книга, е изключително. Ставаш прекалено критичен и трудно понасяш мнението на другите. Обхваща те паника - ами ако не съм толкова добра, колкото си мисля? Всъщност нямам съмнения за качествата си; просто егото ми се страхува от възможността да не получа нужното количество аплодисменти, които да потвърдят усилията ми.

Защото
(пауза)
всичко е лично.

Блажени са тези,
които вярват,
тъй като тяхното е небесното царство.
Нихилистите – нека бъдат забравени.

"Кавър летър"
скъпи бъдещи читателю или настоящ фен, който още не ме разпознава с несигурност дали да ме притежаваш или не. Няма да ти открия дълбоките истини на живота и няма да променя света ти – така че това би било без значение за теб.
Не можеш и да се почувстваш важен само защото разглеждаш най-интимната част от мен.

Лоялността ми към теб също няма гаранция – аз съществувам сама, а книгата ще стигне до много повече хора в списъка с контакти на телефона ми.

Възможно е дори след време да започна да виждам себе си по различен начин щом видя корицата с баркод зад гърба ѝ.

Може би ще се припознаеш в написаното дори без предварителна среща между нас.
Може би сме имали момент на сблъсък.
А може и никога да не сме се срещали.

Но можем и просто да стоим един до друг в едно пространство.
Тогава всичко придобива смисъл, освен за моето его.

"С уважение,"
милкана