Не остарявай, любов!

В далечното минало, толкова отдавна, колкото девет години, на една малка уличка с няколко простички думички любовта ме спря за миг.

Тя беше наистина искрена и истинска, както може да бъде слънцето в ярък ден или стара есен под тъжното небе.

Весели кестени през есента оставяха блестящи следи. Златни и квадратни звезди се издигаха навсякъде около нас.

Земята под краката ни бе странно тържествена и женствена. Ние бяхме искрени, откровени и желаещи, мислещи само на глас.

Може би причината е времето или възрастта – вече няма улички нито думите, а любовта сякаш изчезна от нас.

Но може би някъде другаде, в бъдещето ще намерим нова любов? Ще имаме желания и надежди; нещо пак ще ни боли.

Как естествено дойде трезвостта при нас! Къде сте весели кестени? Къде е сега нашата любов?

В онова време, толкова отдавна - точно девет години назад - по онази уличка с прости думички веднъж любовта ме завладя... 1967