Жената, която чакаше

Разсъждавах върху самотата на тази жена, нейния мир и тялото ѝ... и изведнъж осъзнах, че нито една философска система не може да разкрие тайната на този живот. Животът е твърде ярък и болезнено прост в контекста на анализите на различни интелектуалци. Това е животът на една жена, която чака своя любим – без допълнителни мистерии.

Тази забрава за миналото беше особено очевидна в Мирное, където живееха така наречените изселници: стари жени, прогонени от домовете си поради самота, болести и безразличието на близките... В този отдалечен край на руския Север очаквах да намеря съветската епоха в нейния концентриран вид – едновременно месианска и карикатурна версия на своето време. Но времето просто липсваше в тези села; те изглеждаха като ако са останали след рухването както на режима, така и империята. Всъщност се разхождах сред нещо като предвестие за бъдещето. Историческите белези бяха заличени. Оставаха само златистият отблясък от върбовите листа върху черната повърхност на езерото, първият сняг идващ нощем и мълчанието на Бяло море зад горските масиви. Там оставаше жената в дългия военен шинел, която крачеше покрай брега и спираше до пощенската кутия при кръстопътя. Оставаше същественото.