Ехо от автопортрети

Не всичко, което съм чул, е записано; не всяка написана дума идва от това, което съм чувал.

Така разбирам различието между рупор и ехо. Наивно е да се опитваме да усилваме гласовете на хората, които в следващите страници споделят своите истории – те са изключително силни сами по себе си. Но откъде произлиза тази сила? Ако решиш да не анализираш задълбочено и вместо това просто да се довериш, очакваш да схванеш посланията им дори когато гласовете им бродят несигурно сред многото нюанси на преживявания и предразсъдъци, снижавайки се до тихо приятелско шепнене.

Иска ми се да мога да нарека тези хора свои приятели, но би било неправилно и незаслужено спрямо древната мъдрост - "Кажи ми кои са твоите приятели..." - а то ще прозвучи като провинциална самохвалство или фалшива визитка. Истината е, че ако някой ден получа обаждане с думите "Здравей, приятелю!", денят ще стане специален за мен.

Разстоянието между нас играе благоприятна роля: обичаш ги без истинска любов. Остава ти способността ясно да различаваш тонове и нюанси; използваш иронията като средство за провокация у другия към размисъл без самоусещане. Можеш уверено да твърдиш, че постъпваш честно доколкото честността ти е част от теб. Ясно заявяваш избора си именно тук – защото тъкмо тук цениш почтеността си такава каквато е останала непокътната под светлината на известността./Георги Стойчев/