Мемоарите на едно жълто паве

Беше зима, но каква зима! Снегът покриваше всичко. В една късна вечер се прибирах геройски и внимателно от дома на моя стар приятел, който правеше най-вкусното вино в малкия ни град и обичаше да казва: "Колкото повече пиеш от това вино сутрин, толкова по-свежо ще се събудиш!"

Улицата беше пуста. Снежната покривка ми дразнеше очите и ме караше да примижавам. Странно е, но не виждах снега ясно; усещах го по бузите си и клепачите ми сякаш валеше само около уличните лампи. Беше хлъзгаво, затова ходех леко разкрачен. Изведнъж подхлъзнах се, успях да се задържа и тогава забелязах човек лежащ в канавката. Той беше на гръб и не помръдваше.

Мислех си, че е мъртъв! Приближих с притеснение. Не беше умрял – просто спеше. От устата му излизаше пара, а около устните му имаше ледени висулки; бяла купчинка бе образувана на носа му. Реших да го побутна за проверка. Никакво движение от него. Чудесно е да спасяваш хора от студената смърт! Хванах го под мишниците и седнах на земята зад него за момент; след това напрегнах усилия, изправих се и започнах да го влача.

- Къде живееш? - попитах.
Той не реагираше никакво време напредвах безцелно надолу по улицата – така ми беше по-лесно да го тегля зад себе си. Пъшках тежко; краката ми почти отказаха работа – взех си белята с този човек… И тъкмо когато реших ситуацията става непосилна той изсумтяла като че ли казвайки:
- Тук!

Отдясно имаше къща с входни стъпала скрити под снега.
- Тук ли? - запитах.
Той утвърдително измуча в знак на съгласие . В този миг усетих как силите ме напускат: тласнах го надолу към стълбите; той падна през врата направо навътре във входа ѝ с удар срещу дървената врата която веднага се отвори при удара , позволявайки му частично нахлуване вътре . И внезапно проговори:
- Влез да изпием по едно!