Бог ръка ми е подал

"Гледай, гледай, Гени Георгиева - младежи с леки мустачки и блестящи очички шепнели помежду си, докато тя се разхождала по софийските улици. Към техния шепот се присъединявали и гласовете на съученичките й, които отправяли мечтателни или завистливи погледи към елегантната мома с буйна кестенява коса. Не оставала незабелязана от сериозни мъже и изискани жени. Известният майстор Андрей Николов я спирал няколко пъти на улицата с предложение да бъде модел за неговата скулптура. Тя не знаела защо не приела предложението му. През това време гимназистката в трети клас наблюдавала града със загадъчната си усмивка от голям портрет, изложен във витрината на фото „Изкуство". По-късно многократно ще участва и в фото „Луна", където ще бъде до великия Шаляпин... Впрочем нейното съзерцание било необходимо; както не можела без малките бунтове - свои собствени, различаващи се от палавщината на другите деца. Това уникално различие – което магнетично привличало околния свят – било Божие дело, знак от самото начало до края... От него няма как да избягаш за добро или зло. Още като дете обожавала своята самота – търсила я и намирала моменти за уединение през почивните дни, когато всички напускали дома. Искала друг вид общуване със света; единственото не й стигало. Рисувала – може би столове или маси, а понякога заплетени композиции с усещане за спокойствие; притежавала силно чувство за перспектива и цветова хармония. Писала стихотворения – изразявала своите послания и те тръгвали по собствените си пътища. С времето установила, че написаното върху белия лист всъщност прилича на живо творение; получила единствената шестица в класа през годината благодарение на много строгата учителка, която рядко давала високи оценки. Но този факт бил само част от нещо по-значимо, което тогава едва ли осъзнавала напълно; около себе си усещала въздуха изпълнен с обещание за бъдеще."
Зоя Захариева-Цанкова