Господарят на дивия плаж

Поезията е нещо, което произлиза от различни места и винаги достига до сърцето. Тя има безброй маршрути – може да спре в кръчмата край реката, да пътува цяла нощ към звездите и след това да усети аромата на целувка, за да започне изграждането на замъци. Поезията може с боси крака да се разхожда покрай брега, разказвайки множество истории за любовта, а после само с една сълза да сложи край на миналото време. Тя може да бъде записана в самотните светове на чувствата или пък да се сблъска с вълните на недоумението; срещайки се със скалите на човешкото време и мечтата за „чиста и светла пътечка в очите на другия“. Подобни размисли ми идваха в ума докато четях стихотворенията на Стефан Жечев.

От красота очите ме болят,
морето-огледало е пред мен
и така, независимо дали има път или не,
край него минава моето време.

На пясък пиша имената
на близки хора и любими приятели.
Днес във ваканция сме сред вълните; нито една
от тях няма да изтрие твоето име.

Така ще бъде вероятно утре,
но някой ден вълните ще се върнат
и написаният по песъчинките следи
в празен лист хартия ще превърнат.