С лице в мравуняка. Стихове

Вчера вечерта влязоха в градината и звездите ми прошепнаха:
"Други са били тук преди теб,
други гласове звучаха сред росата и в друг завет
други ни обичаха... А ти кой си?"
Облаците скриха небето, заваля дъжд, а месецът освети всичко.
Забелязах как розите, подобно на деца,
в пустотата на душата ми надничат с кървави ириси.
Също така видях божурите да горят под бели воали,
заснех ритуал в магически кръг - свещ в ръка, която запалва
лампичка като символ на победа,
и открих врати с красиви обковки сред атлазени градини,
както и девойки с устни от бисер и мъже славеи;
бяха дворци, трон под лавров венец,
сред нещастия и опустошение...

След това моментът се сгъсти и бурен ветър връхлетя върху мен
с гняв като у просяк, който безмилостно
чукал по моите врати през тъмните нощи...
Нямаше сила да избягам или да се изправя срещу него; нито думи-истини - които да прекършат упоритата ми болка;
даже не изпитвах злост към огледалата
на съновиденията – камък да хвърлям
или маската на миналото да разбивам...

Вечерта прекарах самостоятелно в моята градина – пях и плаках.
Сълзите ми се стичаха към нищото,
като въпрос без отговор разрушаваше небето… И прозрях:
вярвал съм слепешком във звездата си, а тя
никога не е изгрявала за мен!