Мравка на перваза

Започнах да изразявам мислите си на глас:
– Ти ми пееш... Това е за добро, нали? Но аз избягах. Какво постигнах в крайна сметка? Предадох, не простих, откраднах и бях жесток... а ти все пак ми пееш. Не заслужавам нищо хубаво. Още по-малко песни.
Птицата беше черна, а дървото, на което се бе приземила, изглеждаше така сякаш ще рухне всеки момент. То не беше мъртво – просто беше убито.
– Все още не е дошло твоето време. Затова те възпявам.
– Значи ти си камбана? Известяваш ли ме за времето? Пращаш звън на съдбата?
Птицата започна да пее по-силно. Някой трябваше да й каже колко зле звучи. Крещеше и щракаше с клюн като че ли отваря и затваря врати – ръждясали метални порти.
– Оглушаваш ме! Спри! Аз дойдох тук, за да...
Тогава птицата спря и попита:
– За какво дойде? Височините са само за тези, които могат да летят.
Отговорих:
– Никой човек не може да лети.
– А никоя птица не може да говори, нали?
Разтърси крилете си, извиси клюн нагоре и полетя надолу към небето.
И аз я последвах.