Есен на брега

**СТРАХ**

Очите ми са изморени от яркото слънце,
от погледи, дим на цигари и вино,
от разкъсани облаци и ветрове,
от гари, разписания и линии,
които непрестанно преследват хоризонта
с локомотиви, жици и семафори.
С пушек черен и с фенери в ръка
все пак не ни отвеждат никъде.

Моята неизживяна скръб ме следва –
скърби за образи и мисли премълчавани,
за тъжен смях в пристанищните бордейки;
за всичко видяно през стъклени прозорци и ключалки.
Тъга по малката селска къща,
тъга за всичко близо и далечно.

Не желая дори насън да виждам устни,
загубили своя цвят и усмивка;
ръце безсилни - бледи и отпуснати
над писма или пожълтяло платно;
разрушени сгради, кални улици —
кутии със стари вещи у дома
и дъжд пред магазините -
разпрострял празната си сива мрежа.

Вече не желая повече да съм самостоянен
с думите за любовта , омразата или истината.
И ако се наложи - ще умра тихо,
но оставяйки любовта на хората
посред нежността на забравените стаички,
очите си завинаги затворил
истински от много слънчева светлина.

Иван Пейчев