Драматургия Аскеер 2005

От самото начало чувствам в "аскерите" нещо, което ме притеснява и интригува едновременно, но досега не съм го споделял – оставям го само да гъделичка ума ми. Днес, след петнадесет години, може би е време да се опитам да изразя това с думи.

Да бъда директен: усещането за разпадане на реалността и превръщането на земята под краката ни във въртяща се сцена е дълбоко тревожно. В театъра наградите са сами по себе си част от играта; тогава възниква въпросът - дали самите награди не представляват театър в театъра? Изглежда сякаш посланието е такова: няма как театрът да бъде разгледан отвън, тъй като понятието "навън" почти не съществува. То е илюзия за онези, които се страхуват от играта; а актьорите и режисьорите от "театъра на армията" са последните хора, които имат право на тази игра. Тук добавяме лек военен привкус към термина „Аскеер”, преминал през пародийни измерения. Фронтовете също служат като рампи; концепцията за спектакъл обхваща исторически драматизъм и фатализъм относно смъртта и трагизма в нашата национална съдба - всичко това свързано с игривостта около наградите с турски произход.

Може би изглеждам така все едно затъвам в клишета от типа „животът е игра“ или „всичко е сцена“. Но действително ситуацията щеше да бъде такава единствено ако “аскерите” не бяха вписани в контекста на българския политически преход – като резултат и алтернатива. Резултат, защото държавата се дистанцира от оценяването на културата поради своя идеологически мрак; освободилото място позволи свободното кандидатстване със свобода и креативност. Алтернатива пък бе фактът, че докато политиката стана основният критерий за оценки, театърът започна самостоятелно да присъжда свои отличия – базирани на солидарноста и удоволствието.

Връзката между наградите Аскеер и прехода далеч надхвърля повърхностната ситуация.
Преходът напомня карнавала от средновековието - периодично отменяне на нормите позволява всичко. Участниците носещи маски загубили идентичността си вече нямат задължение за действията си; те са изпълнени с радост пред новата свобода но същевременно изпитват страх пред непредвидимото.

Този период без правила прилича повече на движение между два различни света – старият свят вече отпада а новият тепърва трябва да се установява. Личните истории стават прекратени поредици без легитимация спрямо социалните роли - минали успехи нямат значение тук; всеки представител идва със собствена маска — било то политика или банкер... Някой забогател веднага а друг губи всичките си активи за една вечер.

Хора трепетно реагирали навън крещейки както радостно така тревожно – митингите станаха първата ярка проява тази колективна настройка.
Карнавизацията предлага две крайности: онази към която стремежа води до свобода или потапяне в престъпления. С важността оставайки фактора , тя рисува образa на свят който още предстои да стане реалност ; участницте ще слождат маските назад след края подобно завеса след постановка

Докато други изкуства страдали след 1989 година , тези случвания били своеобразна трибуна честитащи театралния жанр . Те подкрепяли развитието му според социалния контекст.. Прехода бил видим във всякакви интерпретации- класика та чак до модерната балканска литература ..
Семействопередавания проблематика главозамасяла родила необходимоста фондацията ,,Аскеер” включително категория драмургии .. Защото написанто слово остававало единствен шанс сценариум наред поствам временно .

Георги Лозанов