Автобиографични бележки. Духовен дневник

Сергей Николаевич Булгаков е значима фигура в руския философски, богословски и икономически контекст, който участва в т.нар. „руски философско-религиозен ренесанс” на началото на 20-ти век заедно с личности като Владимир Соловьов, Николай Бердяев и Павел Флоренски.

По време на обучението си в семинарията, Булгаков изпитва религиозна криза и започва да проявява интерес към марксизма, особено неговите аспекти свързани с политическата икономия. В обширната си дисертация „Капитализмът и земеделието”, той защитава универсалността на марксистките стопански принципи. Въпреки това, постепенно осъзнава недостатъците на тази теория и под влиянието на религиозни мислители като Соловьов, Достоевски и Толстой, както и чрез анализа на гносеологията при Кант, се връща към религията. В труда си „Християнският социализъм” (1903) опитва да съчетае религиозните идеи с марксистките възгледи, но скоро изоставя този подход в полза на религиозното разбиране. В произведението „Двата града” (1911) вече открито отхвърля марксическия материализъм. Моралният и интелектуален път по който преминава описва в сборника „От марксизъм към идеализъм” (1904).

Основата на зрялата му философска система представляват софиологичните концепции – той ги разглежда от различни перспективи - включително икономически теории до мистични размисли. Булгаков вижда София като "идеална основа за света", "световна душа" или "нетварен вечен образ". Според него онтологичното единство във вселената произтича от метафизическото й изпълнение със София; светът сам по себе си не е идентичен с Бога, но притежава собствена божественост под формата на тварната София. Човекът е още едно въплъщение на София наред с други явления - обществото или историята.

Софиологичните възприятия у Булгаков окончателно се оформят в работата му „Светлина невечерна” (1917), а след това продължават развитието си в творбите “Ипостас и ипостасност” (1925), “Неизгарящата къпина” (1927) и “Глави за троичността” (1928). Завършен вид получават тези идеи в трилогията известна условно като “София – Премъдрост Божия”, която все още няма руско издание; тя включва произведенията “Агнец Божий” (1933), “Утешителят” (1936) и “Невестата на Агнеца”(1945). Учението му относно София беше осъдено през 1935 г. от Московската патриаршija; споровете около темата все още не са намерили окончателно разрешение сред богословските среди днес.