Лирика. Антология

Съставител: Борис Христов

На един песимист

Да, той е роб на народа, потопен в дълбок сън,
в безчувствена нехайност и мълчание без злоба,
обхванат от познато спокойствие:
тежки окови носи и умира смирено,
така че щастието сякаш намира в неволята си,
да, братко, той е роб.

Но не говори с хули, недей го проклинаш жестоко,
защото изглежда не забелязва злото, когато
достигне по-дълбоко -
изсмуква последната капка животворна кръв
от тялото му, което всичко е дало:
защо грешиш така?

Знам, ти го обичаш – вековния невольник,
но с болка го ругаеш заради твоя сински копнеж.
Разбирам твоите мечти...
Възпитаван си при него; делил си труден залък
с него някога; но кажи ми, верен сине,
познаваш ли истински този човек?

О жалко! Ако беше знаел тайните му съмнения
и сърдечните му оплаквания и бескрайните страдания
на този прегърбен раб –
ти би се изплашил от ужас и нямаше да кълнеш така злобно;
ще плачеш горчиво за неговата тъмна участ
като пред бащиния гроб.

А той се ядосва на своето робство в хомота;
усеща дълбочината на неправдите в живота,
но няма трезво решение…
Той обвинява лошата съдба за бедствията
и погледът му към небето очаква милост:
слепее сред черната нощ!

Иди при него: светлината на знанието ти -
в непрогледната тъма там нека блесне.
Ако я види, ще скъса оковите тогава
и сам ще намери пътя към честита бедност.

Пейо Яворов