Последният ден на един осъден на смърт

Достоевски отбелязва в своите писма и в романа „Идиот“, че „най-истинският и правдив текст на Юго“ е късият роман „Последният ден на един осъден на смърт“, който прочита за пръв път.

Тази книга, публикувана само веднъж на български език в началото на 20-ти век, шокира читателите си при появата си през 1829 година. Тя представлява манифест против жестокостта, свързана със смъртното наказание.

Главният герой, отхвърлен от обществото и осъден да умре за престъпление, всяка сутрин се събужда с мисълта, че може би това е последният му ден. Той прекарва времето си в размисли относно живота преди затворническите дни. В процеса обаче разбира безпомощността си да промени съдбата си; той трябва да следва стъпките на многобройните предшественици – към гилотината.

Книгата излиза паралелно с разказа „Клод Гьо“, вдъхновен от реален случай. През 1831 година Клод получава присъда от осем години затвор за кражба. В затвора убива един от надзирателите с брадва. На базата на тази новина и съдебния процес срещу него Юго създава своя разказ като отправя критика към обществото по онова време.