Човекът, който се смее

В романа "Човекът, който се смее" (1869) Виктор Юго описва интензивната борба в Англия след Революцията от 1648 г. между наследствените благородници, които искат да възстановят своите привилегии и власт, и недоволното простолюдие, което се противопоставя на феодалната опека и отказва реставрацията на монархията. Авторът ни въвежда в тревожната социална атмосфера на "епохата на компромисите", изпълнена с хаос, заговори и тайни братства, където действат платени мстители и наемни убийци. Той разглежда конфликтните морални тенденции в уникалния “дух на времето”, като алчността и лицемерието сред аристократите контрастират със стремежа за свобода, честност и справедливост у обикновените хора.

Гуинплейн е отвлечен от бандити още като малко дете и подложен на жестока хирургическа процедура: зловещите търговци – “компрачикоси” – му обезобразяват лицето с вечна усмивка. Въпреки страданията си той става известен сред публиката с прозвището "Човекът, който се смее". По време на странстванията си по панаирите среща красивата слепа девойка Деа, чийто живот също е трагичен. Те намират утеха при добродушния скитник Урсус, който им помага да представят театрални спектакли. Най-често играят пиесата “Победеният хаос”, която прославя победата духа над материята. Публиката приема тези представления с радостно одобрение.

Скоро обаче Гуинплейн преживява значителна промяна - зрители разпознават истинската му самоличност въпреки грозното маскировъчно лице наложено от похитителите му. Така той възвръща своя статут като лорд Кленчарли и влиза в Камарата на лордовете.

След многострадална реч за бедността младият лорд печели репутация като защитник на онеправданите; но докато говори насочвайки вниманието към трудностите пред народа си, залата реагира неуместно със смях поради неговото постоянно усмихнато лице.

Разгневен Гуинплейн напуска аристократичния свят завръщайки се при любимците си - Деа и Урсус; но съдбата го сполетява с ново горчиво нещастие - умира любимата му Деа в ръцете му. Последният изход остава самоубийството за него.

Този роман е разглеждан от литературоведците като екзотична драматична история която хвали духовната сила на народа; тя включва революционните идеи на утописти като Жан Жак Русо и Сен Симон относно обновлението чрез вярване във висши ценности.

Персонажът черпи вдъхновение от християнския мит за изгубения рай вярвайки че душите са безсмъртни а праведницте ще получат награда след смъртта си; Гуинплейн,Dея или Урсус представляват човешките качества милосърдие , всеотдайност , солидарност макар да бъдат белязани физически . Те символизират жертви налагани от социалните несправедливости разрушили хармонията в живота им.