Устност-писменост във възрожденската култура

Изследването предлага нов поглед върху българската литературна и културна история от XIX век, акцентирайки на взаимодействието между устното и писменото. То анализира комуникационните практики и рецептивните нагласи на българите в контекста на историческите условия през този период. Чрез концепцията за „глас“ се откриват нови перспективи за осмисляне на българската словесност в разглеждания времеви отрязък. Социалните форми на словесността – изпълнение, записване, четене, слушане, пеене и разказване – са свързани с човешкия глас, който може да бъде както звуково изразен, така и тих в мълчанието на тялото или текста.

В тази връзка изследването прилага феноменологичен подход за обосноваване многообразната същност на гласа. Литературно-историческият анализ на възрожденската комуникативна среда е подкрепен от културната антропология, медиазнание, семиотика и фолклористика. Чрез интердисциплинарния си подход проучването защитава твърденията си: че по време на Възраждането писмото не винаги функционира като визуална система; устността придобива свои писмени проявления без стремеж към окончателно фиксиране; писмото представлява не само алтернатива за комуникация, а е част от устността; възрожденските текстове действат не просто като посредници между устното слово, а предлагат среда за неговата трансформация; светът на словесността през XIX век е отражение най-вече на личното гласово присъствие.

Тези амбиции се реализират чрез интерпретация на функциите при записа на фолклорни материали, анализа на ръководствата по словесност от 70-те години и ранните истории по литературата у нас. Специално внимание получава социалната роля on възрожденския учител чийто звучащ глас може да преразгледа критерия „ученост“ и да служи като основа за евентуална морфология относно човешкото гласово присъствие.