Православие и постмодерност

Духовната същност на православната традиция и исихасткият дух представляват контрапункт на постмодерния секуларен дискурс. Личността на човека, разбирана като "просопон" или лице, е белязана от Бога в неговата създадена природа по Негов образ. Човекът може да бъде истински лице само чрез осъзнаването на Другостта си и единствено в взаимодействие с другите съществувания. В каквато и да е форма, личността се разглежда в диалектика с общността (според З.Бауман). Божественото Триединство служи за модел на отношенията между индивидуалността и колективното, между лицето и обществото.

Пред православния християнин в условията на постмодернизма стои значима задача: той трябва да преобразува участието си в Църквата така, че то да стане живот посветен на любовта "во Христе", подобно на Божественото Триединство, разширявайки този опит върху цялото общество. В контекста на личната и колективната духовна отговорност спрямо злото във съвременния свят, индивидуалните вътрешни промени са основа за духовни и социални трансформации. Християнският живот - православният литургичен и тайнствен аспект - е необходима предпоставка за такова отношение; обаче не бива да се сведе до "секуларна типолатрия". Нужно е активно да подкрепяме нашите ближни – всички страдащи хора – особено чрез изобилието ("плеромата") на Църквата. Тази свята Плерома има задачата да помогне за ограничаването и преодоляването на доминиращите днес секуларни явления...