Нещата, за които мълчим

Да освобождаваш себе си от оковите на нетърпението, да се устремяваш напред... Погледни как жеравът се издига тихо и без усилие, той е съвсем лек, като рана в небето. Неговата сянка постепенно избледнява до точица, до нещо неуловимо – спомен или слънчево петно в очите на едно момиче. Светът изглежда остър и малък, лишен от утеха, а болката тъне дълбоко в гърдите му. Тя заспива там и утихва приютена в старото познато пространство. Когато се устремиш нагоре – като жерав, който е избягал от дървената клетка на заблудите. Най-сетне свободен и уязвим, отвъд всичко това.