Пин код: Лукчета

Писането за мен е игра, задявка с езика, разкриване на нови пътища между сенките на думите.

Постепенно тази игра се превърна в сериозно изобретяване на символичен свят, съставен от разнообразни фигури, образи и места, където често пъти намирам уют, чистота, смисъл. Свят, в който мога да си позволя да развъждам нежност и протяжност, компромати, страхове, безсрамия...

Дълго време думите сами ме изненадваха, изучавах „характера", проявленията им, пластовете на общовалидното и частното усещане за действителността.

Съвременната поезия за мен бе начин да реагирам по някакъв начин на заобикалящото ме, да предизвиквам нови и нови идеи, да стимулирам въображението си по по-различен начин от обичайното. Да си измислям нови „ритуали" за преживяване във всекидневното.

Стиховете ми кореспондират с „анонимния" читател, с конкретната свобода и конкретната самота на всеки един човек.
Често пъти се изкушавам да пародирам, да разчупвам схематичното, прилежното писане. Важното за мен е да изпитвам удоволствие, когато пиша и да доставям това удоволствие на евентуалния читател. Нещо като „донор" на неподозирани усещания...

Писането ми е люобимо занимание, когато е внезапно, контекстуално, тотално (почти „тоталитарно"!) развлечение.

Фрагментите, откъснатото от плътта на мига, подшушнатото, чутото случайно, подхлъзването в битовото, се превръщат в мотив, причина за вдъхновение - всеки път и при всякакви обстоятелства.

Забавлява ме координирането, театрализирането на словото до степен на шумна атракция, звън, копнеж. Изкушава ме своеобразната естетика на „дишащите" интерпретации.

Рестартирането на личната чувствителност. Преквалифицирането на душите...

Нарекох ръкописа на книгата си „Пин код: Лукчета", защото: разглеждам всяко едно стихотворение като:
а) сладка лютивина от случващото се
б) марципанена носталгия по скъпоценното детство
6) „лечебно средство против кашлица" (!)
г) архитектура на тишината
д)...
Пин код, защото: всеки от нас си има личен достъп до света, лично светоусещане, лична еуфория и лично п(р)опадане в света. А „лукчетата"-стихове са моят смълчан крясък, моето непрекъснато, но и умерено роптаене срещу и за.
“Лукчетата” са последователния ми “план” за действие. Те могат да се определят като всекидневна поезия, като невъзпитана поезия, като декларативна поезия, но аз имах желанието да им дам своя шанс да “проговорят”, да разкажат, да се самозабравят, отехтят..
Поезията като пин код.
Лукчета!

Петър Петров