Мечта отвъд долините; Гранитна вода; Стената

С години мечтаехме за този връх. След множество лишения, безброй бюрократични пречки и унижения - да достигнеш само на 200 метра от него и да се обърнеш с гръб заради приятел, който има нужда от твоята помощ! Един измисля болест, друг катери бавно, трети... прави чай...

Винаги сме смятали алпинистите за величия, но те всъщност са наши хора. Те търсеха недостатъците на ръководителя в опит да подронят любовта ни към Христо – останал завинаги там горе. Всеки заявяваше колко е близък с Проданов, но единствен Людмил уверено продължаваше нагоре, осъзнавайки какво го очаква в „зоната на смъртта", където малцина успяват да оцелеят. Без палатка или завивки, при такъв студ и пронизващ вятър той мислеше за теб, мен и нас.

През дългите часове той не си позволи да помисли първо за себе си или да предаде приятеля си - нещо типично за нашия характер. Изкачването до върха беше изпълнено с мизерия и смърт – желана и тъжна! Веднага след това настъпиха театралните скандали в София; слуховете започнаха да циркулират активно и някои разбираха как лесно можеш да станеш герой по жълтите павета на столицата. А Людмил страдаше от глупостта на други хора и все пак единствено той защити паметта на Христо.

НЕ СТЪПИ НА ЕВЕРЕСТА, НО СЕ ВРЪНА ПО-ГОЛЯМ ОТ НЕГО!

Еверест трябваше да бъде там - заради нас! Той съществува именно затова: големи мъже доказват себе си чрез него!
Приемах Людмил като светец. Други искали част от славата му без реално разбиране че истинските ценности могат лесно да бъдат разграничени от фалша. "И тоя ли издаде книга?" – коментираха след неговото първо произведение. Но само в раницата му имаше място както за чувства така и спомени; той просто сподели живота със своите радости и тревоги – цялото великолепие на източния свят.

Само Людмил умееше истински много добре да управлява чувствата си; другите оставяха тези свои емоции непокътнати... Прекарвали месец след месец вместе в една палатка, срещали го случайно по улиците та питали какво точно се случило "горе" - а той знаеше колко страшно може би е било "отдолу". Мълчейки запазвал собствената истина спрямо мнението около него.
Защото истинският поет никога не може бити лицемер!
Беше силен човек с нежна душа; пишеше стихотворения мъжки като самия живот . Страдаше от слабостите у хората , но никога не ги обиждаше .

Споделяйки талантливост повдигаща духа ни неговият творчество давало сила ; щастливи бяхме ,че сме близо до него , разпознавахме единствено героя планинецa вместо Човека зад усмивката му . И през топлия април нито подозирахме какви бедствия предстоят ... Думите му винаги носеха яснотa .

Людмила знаел стойността напредната дума — затова спокойно прегрнал земята . Знаел бил как точно прикривайте опасности докато ние били без сили .
Няма власт която би могла заставить устрема надолу !

На последното изкачване по Камилата Людмита оставил всичките обещания , усмивките добротеи човечността ти сред всички онези завистници…

ЗА ДА ИМАМЕ КОМУ ДА СЕ СРАВНЯВАМЕ ВИНАГИ!”

АЛЕКСАНДЪР СТЕФАНОВ