Една въздишка на вселената

Когато вселената издава въздишка, поетът е първият, който я улавя. Но също така е вярно и обратното – вселената чува въздишките на поета. В това безмълвно "споразумение" се раждат стиховете на Милка Яначкова. С течение на времето научих как да различавам кога зад една творба стои истинският живот, преживяванията, автентичната болка и радост. Белият лист изисква искреност и не прощава повърхностни словесни изблици. Затова ме впечатлява поетичният свят на Милка – с вниманието към земята, тревогите за бъдещето на децата ни, носталгията по родината и… надеждата, че все още можем да станем по-добри хора. Тази способност прави нейното творчество хуманизиращо и в този контекст действително спасително. Пожелавам успех!

Камелия Кондова, редактор