Сънят на сенките (второ допълнено издание)

В моята памет се разхождат множество мъртви.

Съществува реален свят, в който живеем и действаме.

Има също така и задгробно пространство, където твърдят, че пребивават мъртвите.

Но в моята памет както живите, така и мъртвите имат равни права.

Те се срещат помежду си – ръкуват се, разговарят, спорят; целуват се или дори се сбиват – всеки с всеки: живи с мъртви и между себе си.

Аз също общувам със всички тях – няма никаква разлика за мен.

Надеждата ми е, че смъртта представлява само праг към нечия памет,

където ще мога да споделям правото на живот с останалите…

Из „Автореквием“ (1980)

ЗАБРАВАТА Е ПО-СТРАШНА ОТ СМЪРТТА

Все по-малко оптимистични думи мога да ти кажа относно бъдещето на нашата родина, скъпа Яна. Осъзнавам все повече безпомощността ни не само от бедност. Престъпността, алчността и лицемерието са част от проблема; егоизмът и корупцията също допринасят за него - всичките тези недостатъци не произлизат единствено от материалната ни несгодa.

По-точно би било да кажем, че именно те пораждат бедността ни. Духовната нищета предшества физическата.

Не е ново това явление; то идва отдавна назад във времето.

Както знаеш добре сама, древните цивилизации оставили следи благодарение на почитта към покойниците. Без пирамидите нямаше да научим почти нищо за Египет; подобно е положението с траките чрез техните гробници или пък етруските и римляните...

Почитанието на умрелите означава надежда у народа за неговото бъдеще.
Когато народът преживява ден за ден без перспектива - той губи нуждата от споменаване на своите предшественици.
Предполагаш ли кой може да бъде този народ?

Къде са погребанята места на българските ханове? На царете? На воините? А какво става с Паисий или Левски?

Как така до наши дни оцеляват тракийските гробове а българските изчезват?
Дали изобщо сме имали такива?

Или сме третирали починалите като кучета?

Разбирам колко страшен е въпросът но вероятният отговор не търси далечно минало.

Гледай известните гробища в Рим или Париж например – там мястото на мъртвите блести с красота наред със жилищата на живеещите хора.
Докато тук виждаме бурени около нашими гробища: занемарени надгробия и изгнили кръстове... Пълна немара!

Такова положение трудно можеш да откриеш даже в най-бедняшкия край по света.
Според древноримската максима смъртта учи добродетелност - те възпитавайки поколенията свои вземат пример от покойницте си...

А при нас как стоят нещата?

Отиде ли някой завинаги - забравяме го мигновено! Няма следа след него!

Защо тогава недоумяваме защо чуждите народи проявяват неприличие към нас? Как можем сами да очакваме уважение когато дори собствената история пренебрегваме?!

Не зная милостиво мое дете… Но осъзнавам едно: корен без дърво никога няма сила!
Нашият произход идва именно от онези покойници…

Страх ме обземает относно съдбата на България…
Забравата значително превишава самата смърт!

Следователно реших да ти разкажа истории за достойни личности които вече ги няма сред нас но продължават своя живот в мојата душа.


*Заглавие: Сънят на сенките*, второ допълнено издание