Травматургия

На пейка в предобедните часове един пенсиониран съученик размишлява на глас, без да се обръща към никого. Изтощен от неуморния труд на сънуването, той всеки път попада в същия пустинен град и напразно търси своя дом. Усещането за липса на адрес го буди стреснат от сън. Нощем спомените му са размити – остава само подписът, с който е прекратил своето „аз“, а след това животът му продължава като отрицателна светлина, която отказва да изсъхне. Всичко изглежда объркано; няма логика между причините и последствията. Лошата памет сякаш контролира всичко (в крайна сметка паметта е отражение на съвестта). Миналото е загадка от произволни интерпретации. Иска му се поне веднъж да бъде нещо различно – без разум и ограничения, игнорирайки знаците по пътя си, но страхува се именно от непознатото. Най-голям страх изпитва обаче от онова, което вече познава. Солидарността сред хамелеоните е остаряла истина – осъзнал я късно; било по-добре никога отколкото късно. Често забравя защо поглежда часовника си.