Безразличният. Роман

Миналото има способността да ни настигне в моменти, когато смятаме, че сме се освободили от него завинаги и сме го оставили зад себе си. Въпреки това, у всеки човек съществува едно дяволче, което с усърдие като архивар събира именно онези спомени, които считаме за забравени. Как можем да премахнем тези записки без да навредим на себе си? Как е възможно да пишем за неща, които желаем да потиснем? Късно разбираме, че единствено онова, което укриваме от самите нас, заслужава истинския разказ. Всичко останало е просто занаятчийство. Дяволчето нетърпеливо чака момента, в който ще успеем да пробием защитната бариера на нашите белези и ще разгледаме затворените образи на страха и унижението ни. Но срамът остава без думи. Искаме да се потопим в гузното усещане без обаче действително да се замесим или отново да почувстваме миризмата на своето минало; не желаем да извадим напред детайлите на ежедневните компромиси със себе си. Това причинява болка и трови нашата луксозна невъзможност за забрава. Все пак саморазправата може сама по себе си да роди вдъхновение – така мазохизмът става мярка за автентичност...