Силвена. Роман

Когато оставаше сама, след като изгледаше телевизионни предавания и слушаше радио, Силвена се чувстваше доста отвратена от оглупяването и низкокултурието, с които все повече бяха заливани хората в България. Често размишляваше за безкрайността на вселената и преходността на човешкия живот, както и на всичко онова, което раждаше и умираше в планината - тревите, дърветата дори камъните, които сякаш бяха вечни. Планината и дъждовете също вземаха част от тях. И макар че процесът при скалите беше много по-бавен, те също постепенно се рушаха. В сравнение с краткотрайния човешки живот обаче те изглеждаха значително по-устойчиви на болка и смърт. И както често си мислеше – те проявяваха повече човечност.

Наблюдаваше околната среда, премисляше случките с гостите си и неведнъж задаваше въпроса защо всичко това е така? Защо хората са станали толкова алчни към пари и богатства? Какво ги кара да бъдат жестоки един към друг? Трупането на средства става ли толкова лесно в душите им до такава степен, че често не забелязват нищо друго освен как да грабят или присвояват вещи? Всичко това струва ли им цената...