Бетонната фея

Романът на Иво Беров разглежда търсенето на един древен и вечен образ, скрит в дълбочините на съзнанието. Това е стремежът към жената, наречена Бетонната фея – срещи с нея и моментите на разминаване.

"Аз я срещнах.
И написах история за нея. В тази история всичко е истина. Тя се нарича "Бетонната фея".
Тази фея е жена - красива, странна, добра, любвеобилна, милостива и омайваща; точно такава каквато са я описвали тези, които са имали контакт с нея. Но никой освен мен не обръщаше внимание на техните думи.
Видях я и почувствах присъствието ѝ. Ще използвам една стара дума, която може да звучи необичайно.
Възлюбих я. Но тя не споделя моите чувства; има друга роля тук – да завърши света вместо да обича някого.
Нейното предназначение е именно това – да доведе до края всичко.
Моите писания служат като молба към това същество: да забави процеса по довършването на света поне докато съм жив. Да му предостави още шанс - още малко време; например трийсет или четиридесет години... Или десет (защото нямам представа колко ще продължа живота си).
Да запази все още мрежата от причинни връзки и съдбинни възли непокътнати. Защото ако те бъдат разрушени всички ще загинем - смазани и унижени.

***

На базара хората се блъскаха помежду си с недружелюбие в погледа. С нездрав блясък в очите преминах през него по пътя към спирката на трамвай номер седем. Разстоянието от западния изход до спирката е около 500 метра открит терен; а насред този път стоеше кафене пред полицейското управление където случайно видях нея – или поне тогава реших че я виждам там; учудих се защо би дошла точно тук след като знаех че избягва такива места. Сега обаче смятам че по-вероятно сме се засекли пред самото управление отколкото пред кафенето… но това остава само едно смутно предположение.

Не произнесохме онези типични поздравления: "Това ти ли си? Не мога да повярвам! От кога не сме се виждали!" Вместо тях просто мълчаливо обменяхме погледи известно време, после тя ме попита какво правя...
- Какво правиш? - запита тя.
- Познай! Нали много познаваш!
- Хмм… дай ми минута да помисля... Погледни ме добре!
Станах нервозен при нейния поглед – притеснявах се когато ми казваше директно „гледай ме”.
Но иначе можех спокойно да гледам очите ѝ безкрайно."