Отстрани. Поетики

**Малки забрави**

С помощта на няколко букви може да се изрази всичко, но също така и да се премълчи много. Нищо няма да бъде точно такова, каквото е било преди. Затова не желая да подреждам там, където душата ми е била неспокойна.
Ще разклатя шейкъра добре и ще го изсипя отново. Ако предметите имат памет за себе си, всеки от тях ще заеме мястото си.

Обичах един мъж. Всъщност - какво правя? Така не трябва да говоря. Трябва с дистанция – думите не могат просто така безредно. По-подходящо е: имах един мъж. Ето това звучи по-уместно като начало.

Кой беше той? Какъв човек? И какво означава единствено число?

Сънът, който ме събуди преди време. Ръцете му са върху белия чаршаф; чувам гласа му, но тялото липсва. Налива думи в ухото ми - студена бира в гореща чаша - и пита: какво става под кожата при допир между телата? Сънувам думите си как изплуват обърнати - риба до риба, хлъзгави и еднакви: студени.

В главата ми расте едно чувство – подобно на тумор. Не смея да му дам име; разсеянето представлява ужасът от заболяването.

Прозорецът е открит и пердето се повдига – като гладък корем на спящо тяло, дишащо дълбоко затопления въздух.
Разровям се в неговите думи; пръстите ми започват да пулсират след допир с него. Това щастие не може да те унищожи – страхувам се от него.
Не бъди притеснен – то ще бъде временно.

Споделям с него своя сън: вървя по широка улица и виждам пръснати цветни вещи около краката си; навеждам се за първата... Всяка вещ е толкова крехка, че докосването ги превръща в прахове… Когато погледна нагоре – улицата продължава безкрайно.

Той връща своя сън: стоял на висок остров сред морето — стръмният остров напомнял пирамидите в Мелник; морската вода обаче била чужда и ледена при потапяне на пръстите във водата... Стърчал там като дърво когато водата започнала постепенно да изчезва — сякаш дъното жадуваше земята след дълга суша.. Без капка останала вода—долината изглеждала като непозната пустиня със запазени животи на риби и растения... След което хълмът му започнал da трепери and той загубил равновесие...

Преминавайки покрай старата квартира с автобуса,... В онези дни — както описано у Павич — когато стъпиш навън а първият срещнат ти нанася шамар за деня… После още два-три такива удара.. И най-накрая избягаш насред гневните удари...
Прибрахме късно вечерта; той вече вечерял ... Седнах край леглото ,прегърнах възглавницата… От мен останаха само трепереща купчина ръчички коса…

Помня как той бил объркан относно моето присъствие..., гласът му задържал…. "Какво ти има?" …Такъв тип разговор...

На лист хартия всичко би могло лесно to be destroyed ...

Да бъда или не с теб определят времето ми…
Знам колко сложна любовта : тревога при чуството твоят глас , очакване плюс спомен,.. ужасен живот занапред . Любовта носеше своитe митологии …
Има улица която никога няма пропускам..
Околността me преследват войски / тази стая никога я нямало/ ...
Една жена me разобличава ..
Боли ме една жена навсякде ..

Не желая повече видях него....
Няма повече желание za говорене .. отказвам вече даже s’ to dream about him .

Но вместо това срещам хора,, които носят частици od tяло mu .... кичурче коса усмивките his ...
А накратко писмо разделено na парченца .
Вятърът mi довява букви точки ... шумолейки почти близост до мен ...

Галина Николова