Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга бе необходима.

Българският народ имаше нужда от нея, за да осъзнае своето място в историята, на континента и в света. Той трябваше да преживее страданията и радостите, славата и позора на предците си, за да погледне през техните очи дълбочината на собствената си душа.

Задачата, която поех аз, би трябвало отдавна да бъде изпълнена от някой историк – цялостно представяне на българската история. Съществуващите общи истории са разпокъсани и разнообразни; всеки автор се фокусира върху ограничен времеви период. Въпреки че изследванията им са ценни сами по себе си, те често пренебрегват общия контекст (както е казал някой).

Процесът на писане на „Хрониките“ беше самотна одисея. От началото на 2005 г. до края на 2009 г., в продължение на пет години без прекъсване – нямаше неделя или празник – всяка сутрин четях и пишех часове наред с цел извличане на същество от стотици прочетени страници...

В началото ме вдъхнови идеята на Паисий: историята не е просто суха хроника с минали събития или панихида за забравено време; тя е звънене за пробуждане у настоящите поколения.

Съзнателно търсех взаимодействие с читателя – споделях мнения, спорех с него и го провокирах; не му преподавах знания или лекции, а го правех свой партньор в откритията сред мъглата на вековете.
Обявих скуката за духовна болест и скучното писане - като интелектуално убийство; използвах езика интонацията от поезията и техниките от театралното изкуство:
Докато историци описват фактите обективно – аз показвам личностите; те само ги споменават покрай събитията – аз разкривам тези събития чрез съдбата им. Именно тук е различието: без личности историята остава мъртва.

„Български хроники“ не представлява научен трактат, а творба написана в стил библейски стихове със духа присущ скандинавските саги както древногръцките и римски епоси: заредена с чувства - гняв , възторг , плач & смях –
Моето предизвикателство срещу традиционно написаната академична история се превърна във важна мисия: да напиша епосa относно българския народ.
Дали успях? Безмилостният съдник ще отсъжда: времето.
Към момента мога само да цитирам академик Антон Дончев: "Ти насочи вниманието към това как българите четат своята собствена история."
И това ми стига.
След мен друг може по-добре да напише нашата национална история.