Непрокопсаниците

„Важно е да се подчертае, че леля Рози беше изключително красива жена и всеки мъж, който имаше интимни отношения с нея, получаваше специален статус в селото.

В разцвета на нейната красота младите и привлекателни смелчаци често черпеха дядо ми, предизвиквайки го на състезания с алкохол, в надежда да спечелят неговото одобрение и така да станат желани кандидати за зетьове (тъй като той нямаше никакво уважение към мъже, които не могат да пият), което водеше до силно опиване.

Когато ракът обхвана тялото му - иначе стегнато като училищна линийка - дядо ми започна да прекратява пиенето, за да повърне в тоалетната и така не успя да присъства на сватбата на любимата си дъщеря.

След погребението на баща си, нашия безспорен пияч, леля Рози избра мъж без минало и се премести при него в далечната столица. Това донесе голяма тъга сред местните момчета, които явно бяха предназначени да правят щастливи по-малко красиви жени.

Отново всичко красиво или напускаше селото ни или бе разбито на парчета.

Леля Рози очевидно предпочиташе да я свързват по-скоро с новия си живот извън родното място; бегството от селото с непознат мъж вероятно ѝ носеше усещането за освобождение от смъртоносните хватки.

При редките ѝ посещения молехме партньора ѝ никога да не оставя блестящата си кола пред дома ни. Бяхме бедни - винаги сме били такива - но носехме бедността си гордо.

Спряната пред врата ни скъпоструваща кола възприемахме като лична обида и се чувствахме неудобно при мисълта как хората ще решат, че Ферхюлстовци са прокопсали...“