Остайница

Читателят попада в централната част на кръвните отмъщения в Албания, където смъртта е неизменна спътница и надеждите за мир са невъзможни. Подобно на произведенията на Исмаил Кадаре, книгата разглежда важни патриархални теми и размишлява за отсъствието на божественото у човека. Тази завладяваща и дълбока творба заслужава сериозно внимание, тъй като притежава силата да възвърне човечността.

Според Владимир Зарев,

романът ни въвежда в строгия Канун на Леке Дукагини, все още властващ в отдалечени райони на Балканите. Там жените стават заклети девици — те променят външния си вид, обличайки се като мъже. Кръвните конфликти между семействата са ежедневие; любовта често води до смърт, а стойността на жената е равносилна на двадесет вола – не повече. Честта се оценява с „два пръста над челото“. В този патриархален свят смъртта присъства почти във всяко домакинство. И това не е митология; то съществува само 600 км от България - истина позната нам. Историята разказва за избора и последствията от него: срещаме Бекиа — момиче, което отчаяно желае да бъде син заради желанията на баща си. Какво би направила тя, за да постигне целта си? Грях ли е стремежът към живот? Или грешка – отдаването изцяло по цена живота на друг?

Това е повествование отвъд половете и определения като "син", "дъщеря", "мъж" или "жена"; то представя човека със своите гняв и милост.

Романът следва постмодернисткия стил „поток на съзнанието“, който носи читателя назад в историята или напред към настоящето с динамиката си подобна на върволица от вълни. За да не потопиш себе си в тази вихрушка, читателят трябва просто да се отпусне и позволи развитието му до самия край — ако изобщо такова приключение може да има финал.