Свободен до неправдоподобност

За Рашко, който беше мълчалив и самотен, писането представляваше толкова съществена нужда, колкото въздуха и храната. В дните на неговата болезнена агония словото му служеше за опора и придаваше смисъл на живота му. За да бъда напълно точен, трябва да уточня, че Рашко не се бореше със смъртта чрез писмените си изрази – той черпеше живот от тях. Той ги движеше по страниците с такава упоритост, подобна на Сизифовия труд с камъка си – без надежди или заблуди, носейки трагизъм в самоотвержеността си като човек с предопределена съдба, който нито може да избяга от нея, нито желае това. [...] Дори след смъртта си Рашко успя да ни учуди. Останалите текстове в архива му разкриват внимателното наблюдение над обществено-политическия ни контекст; той е изпитвал болка от промените в нашата нова история и е търсил начин да реагира на всяка една ситуация. Не зная защо не е публикувал своите мисли и бележки; вероятно смъртта е погребала тази негова загадка и оставила нас само с предположения относно причината. Може би просто не е искал да участва в многогласната глъчка на известни и неизвестни личности."

Георги Величков