Животното като литературна провокация: "Анималистиката" на Емилиян Станев

Разграничението между литературата и нелитературата, както и това между човека и животното, е довело до създаването на множество практики. То е оформило литературознанието като самостоятелна дисциплина, която с времето се е утвърдила в претенцията си за независимост - както в дискурсивен, така и в институционален аспект. В същото време границите между литературата и нелитературната сфера са били установени от самата литература. Например, т.нар. „български символизъм“ избира специфичен речник от „поетични“ термини, за да се отдели от обикновената „нелитературна“ реч. Тази тенденция към разделяне е толкова силно изразена, че пронизва дори самия свят на литературата и литературознанието. Не само че различаваме литература от нелитература или литературознание от не-литературознание; но също така наблюдаваме разлики между различни видове литература или подходи към литературното изследване.

С помощта на "поетичните" термини символизмът не просто се дистанцира от ежедневния език, а също така отбягва по-малко фината предишна литературна традиция. Литературоведските нагласи често определят концепцията за литература по разнообразни начини без да осъзнават, че всъщност говорят за едно и също явление.

В моя прочит Станевата "анималистика" ми показваше несигурността около границите между човешкото и животинското. Разбирах ясно желанието й да не бъде разграничена от нелитературното; напротив - тя сякаш подчертаваше уязвимостта на литературното измерение, неговата нестабилност – фактът, че независимо колко горещо може да бъде защитавано то винаги заплашва да изчезне; отношенията помежду им („литература – извънлитерални реалности“) не следват логиката на две отделни единици нито пък едната представлява допълнение към другата; подобно на разрушителната природа описана от Бенямин, literarure-а не предпочита усамотението.