Градината на епилога. Поема

Четенето на "Градината на епилога" напомня за един важен аспект от херменевтичната философия - необходимостта да се върнем към предсократиците. Марангозов не може да бъде наречен философ само защото не пише в традиционния дискурсивен стил. Въпреки това, „Градината на епилога“, както и много от по-ранните му поетични произведения, са наситени с въпроси, характерни за предсократиците. Темите обхващат идентичността – името, което не те определя; случайността в живота такъв, какъвто го виждаш; концепцията за съдбата; защитната черупка, която съществува само във въображението; и света, който имплодира – святът, който се свива и разширява не благодарение на знанията или качествата на човешкия колектив, а поради прогреса на човешкия живот и увеличаващия се страх от паметта.

„Не ми трябва поезия, която не поставя под съмнение всичките ми ценности." Не си спомням чии са тези думи. Независимо кой ги е произнесъл, изискването ще изглежда странно за онези хора, които възприемат поезията като пространство за красота вместо място за значими размисли. За тях тя представлява територия на щастието и удоволствието rather than a space for questioning existence and values. Но всъщност поезията може да бъде морално остроумна: ако желае да провокира размисъл у читателя, тя трябва да бъде радикално критична. Тя не бива просто да проповядва или жалее своите герои; напротив – трябва да бъде обсебена от зловещата идея че законите могат да бъдат произволни и че природната същност на човека остава нерешим проблем (в контекста на неизменното неподчинение спрямо инстинктите).