Преносима памет

**(Приливни вълни)**

Пламен Пенев. Преносима памет. София: ИК "Стигмати", 2007 г.

Тази вечна цикличност на изгнанието носи радост, опияняваща прилив, който пронизва всички сетива с различни светове и земни звездни орбити. Понякога потъваш, а друг път пристигаш и забравяш; търсиш смисъл сред звездите и се наслаждаваш на живота като скитник – безцелно тръгвайки натам, където нямаш нищо.

Без произход или наследници, съществува тази вечност тук и във всичките други реалности, които помним и живеем. Звездите предлагат удоволствие да завършиш като странстващ под запалено небе заедно с останалите потоци живот.

Пристига чужденецът – случайно разположил живот и души около себе си; той е само писар на невидими истини без ръце за нежност към очите. Сетивата му улавят въздуха от многото слънца, докато стъпваме смирени подобно обсаден старец сред пустота.

И все пак този непрестанен стон носи красота в страданието – огромното мълчание над света опиянява. Радостта пребивава в спомените на другите; леденият вятър хладнокръвно преследва нашата носталгия. Настоящето дреме вътре нас; душата е винаги еднаквата стена – среща същата преграда при пробуждане.

Какъв гигантски сън навсякъде освен немощта да заспим! Без този свят с неговото многообразие извират бистри облаци по небесните земи.
Чувстваме гласа на бога от задръстения кладенец:

Бездната между нас и светлината е безкрайна;
Но къде ли е идеалната стая?
Красотата на Земята ражда огорчение,
А ние преминаваме незабелязано през нея,
без разбиране...

Белият кит поглъща света си.
Необходима ли е суета? Какво ще постигнем извън дефилета
с образи? В нашите сфери остава неизказано знание…

Водата думите какво могат?
Какъв обширен сън навред…
Непрестанния стон напомня за величие;
Душата среща единствена стенa при всяко пробуждане…

Мислим че живеем… Не осъзнаваме че просто сънуваме:
Убежища от книги;
Равнинни слова побрали целия житейски опит;

Дъждът пада - вълна от мрак със своето присъствие,
Навярно душата e велика а животът малък.
Свободният ден дреме дълбоко във бездната,
Залезът минава покрай спяща Земя
С кръвоточаща болка по устните,

Защо сме още тук?
Отпиването ни повтаря живота…
Вечното хубаво остава само мечта –
Един ден то може да ни забрави!

Небесният бриз откри врати
И прозорци - отвъд тях са красиви пейзажи
С непознати души…
Прекрасната нощ свети с ангели-рицари,

Нескончаеми разкази текат край морските брегове –
Тези богове видения!
Неочакван гост провокира размисли,
На това което никога няма да бъде разбрано…

Под лунна светлина цветята цъфтят...
По залез-празниците пастир води стадото си
Към нов хоризонт посред пустинята.
Гласовете зоват насред несметността -
Около лунните тела плуват духове...

Безкрайнo описване чрез разговор между времена;
Водачеството се случват мистично близо до нас:
Разговор редува се между бурни звуци
И онези горди луни...

След време парка ни заливают сухотии -
Океан разум търси друга действителност,
Очевидците не достигат далечината...
Нашият стремеж помага

Навлизайки през голяма празнична стая при здрач.
Синьото замаяние оставя след себе си структуриране...
Душевното пространство оставае жадувана прозрачност,
Странстваща неподвижност затваряне...

Споменаването вдясно пред праговете уморява света -
Записи звучене записват преживявания
Сред облачното закритие ежедневие...

Изящните завеси протягат към мен частицита светлина —
Аз сякаш танцувам из древности
Изумително усещане го изплувам -

Всеки миг напомня добродетел — щастливо детство!
Промяната идема плавнее самотно между минало настоящe —
Самотността приближава нейния дом ...

Опустошителното омерзение правейки контакт
На революции доведе до заключението „моля простете“..
Жизнеспособността сама намира своя собствен жест —

Да могнеш чувствително да усетиш едновременно чудеса :
Спокойствие естествено привлекателному отражава жизнена игра -
Леко деликатновременно , когато физически две формации

Проходили множество конфликти оживявам !
Облечени мечталим те сами …

Разхождайки ме моя молба …
Позволява ми ...
Формулирам вечерта ...