"Джагфар Тарихы" като извор за българската история

**Предговор**

През 1680 г. по нареждане на "вожда на българското освободително движение" срещу руските императори, сеид Джагфар, неговият секретар Бахши Иман създава сборник с летописи от български средновековни автори, произхождащи от Волжка България. Целта му е да вдъхнови патриотичните чувства у волжките българи и да ги подготви за борба срещу чуждото управление. Според Ф. Г.-Х. Нурутдинов, който е обработил останалите части от сборника за печат, през 1681 г. Джагфар организира въстание, но след две години неравна битка то било потушено от руските власти. Оригиналният текст изчезва, но в началото на XX век е открит препис от XIX век на "български тюрки". Поради усилията на съветската власт в края на 30-те години за унищожаване на български книги и ръкописи написани с национален шрифт, през 1939 г., волжкият българин Ибрахим Мохаммед Каримович-Нигматулин го превежда на руски език. По време на войната той загива (според Нурутдинов - през 1941 г., а според снимката в сборника - през 1945 г.), но ръкописът попада при племенника му Ф. Г.-Х. Нурутдинов – тогава студент по история и впоследствие професионален историк. Той отправя молба към АН на СССР за финансова помощ за публикуването му, но получава "подигравателен ответ". Решава да подготви извадки от най-съществените части; обаче всички записки и част от материалите му мистериозно изчезват преди завършването им. Това което остава (около половината оригинален текст), Нурутдинов успява да публикува през 1993 г., благодарение на клуба „Булгар ал Джадид“ и редакцията на вестник „Болгар иле“ в гр.Оренбург.

Допреди около десетилетие този сборник беше напълно непознат в България, но благодарение усилията на господин Пламен Анакиев от издателство "Огледало", той стана достояние за българската общественост през 2003 година и бе посрещнат с голям интерес.