Резерват за грешници. Сатирикон

Понякога сам си задаваше въпроса как е възможно да се държи напълно човешки, а в следващия момент да става звяр. Особено когато беше сред природата и най-вече през нощта. Тогава той се трансформираше в животно – нападал, бягал, падал или лежал на земята, готов за скок и спотайвайки се. Използваше хитрост и дори умираше символично, само за да избегне улов или смърт; стремежът му бе единствено оцеляването. Беше истински владетел на планината, живееше с нея и като част от нея. Пълзеше по стръмните места, изкачваше хълмовете и внимателно долавяше всеки шум около себе си – сетивата му бяха остри и го предпазваха от грешни ходове. Движението му изглеждаше така, сякаш имаше пред себе си карта с всички животни и растения в района; следеше ги непрекъснато като на екран. Винаги знаеше къде са те и какви намерения имат.

Той разпознаваше съществата около себе си и можеше да контролира ситуацията - решавашe коя твар да убие или коя да остави жива. Фактът че рядко взимаше решение за смъртоносен удар го изпълваше с гордост - считаше себе си великодушен! Никой не поставяше под въпрос увереността му при вземане на важни решения; всичките му избори изглеждаха правилни.

Когато се прибирал у дома обаче - нито лук ял, нито лук мирисал.
След като излезел от този трансилевентен свят бил огладнял затова седял на пейката пред жилището си мъдрувайки: "Какво правя тук? Защо съм тук?" Чудел се дали действително всичко интересно или тревожно в живота му става само през нощите в гората, докато всичко останало е без значение? Стараел се още повече да наложи собствените правила както сред пустоша на планината, така и във забранени територии за него – простосмъртния човек.