Избрано Т.11: Ще се нарека Гантенбайн

Макс Фриш (1911-1991 г., Цюрих) е един от най-влиятелните швейцарски писатели, известен в България. Неговата творческа кариера е забележителна и разнообразна – той е архитект, автор на романи, пиеси и сценарии за киното, а също така литературен критик и журналист. Професионалният му опит му позволява да пътува по света и впоследствие да пресъздаде своите преживявания, включително тези като артилерист по време на Втората световна война, в произведенията си.

В романа на Фриш темата за откритие на собствената идентичност играе централна роля с особена интензивност. Лирическият герой „изпробва“ различни ситуации чрез тримата персонажи в историята – Гантенбайн, Енделин и Свобода. Началната точка представлява неуспешната любов между двама души. Най-силното разцепление на лирическото его се проявява чрез образа на Тео Гантенбайн, който успява да запази брака си с актрисата Лила благодарение на маскирането си под прикритието на слепота.

ЦИТАТИ:

Мъж претърпява злополука – например автомобилна катастрофа; получава порезни рани по лицето без опасност за живота или зрението си. Той знае това. Прекарва дълго време в болница с превръзка около очите. Може да говори и чува: усеща миризмите около себе си – ябълково пюре, цветя и хигиена. Мислите му са свободни... Един ден свалят превръзката от очите му и установява със страхопочитание, че вижда; обаче мълчи относно това; никога не споделя с никого какво наблюдава.

Представям си:
Как ще изглежда животът му занапред - ще трябва да играе ролята на слепец дори пред хората около него; общуването с тях без те да знаят истинската ситуация го поставя в нова позиция както социално така и професионално благодарение именно на тайния факт че никога няма да каже какво вижда - живот изпълнен с игрички предаване свобода през една голяма тайна.
Ще го нарека Гантенбайн.

Опитвам историите подобно на дрехи!

Гантенбайн ще постигне успехи; липсата му натурални способности няма причина за тревога; светът има нужда от хора като него които предпочитат мълчанието относно видимото — началниците биха оценили високо такъв подход , а материалните облаги скоро биха последвали.

Може би вече показател за остаряване е чувството че всичко което виждаш ти напомня само прощална стъпка . Но пак отваряш очи .

Часовниците винаги указват настоящият момент . Защитават ни от споменаването при минали времена .