Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че нова Русия не ни е нужна и никога не сме я искали. Искаме само онази Русия, каквато беше преди: имперска и сложна по един или друг начин, без да се опитваме да измисляме нещо ново. За нас бъдещето изглежда като отражение на миналото.

Но имам ли право да говоря от името на народа след като не предвидих нито войната, нито фактическото съгласие с нея? В момента съм в политическа миграция и у дома ме наричат чуждестранен агент и търсен за арест.

Кои всъщност са „ние“? Може ли понятието "руски народ" или "многонационален народ на Русия" да бъде описано ясно? Какво обединява всички хора в Русия освен задължението им да плащат данъци на Кремъл и да жертват живота си в конфликти за него? Дали интелигенцията или средната класа са действително част от тези условни "масите"?

Тези въпроси остават без отговор.

Въпреки това ми се струва, че понякога успявам да усетя някои комплекси, болезнени точки и мечти, които служат за общ знаменател между много мои сънародници. Когато свързвам статиите си хронологично около темата за трансформацията на Русия – от страна стремяща се към нормалност до държава отказваща я – те започват да наподобяват истински дневник на масовото съзнание.

Дневникът разказва историята на падането в черна дупка.

Безспорно тъгувахме по империята; мизерно ни беше за величието ѝ. След като Западът не можа да ни приеме с любов, желаехме поне страхът му от нас както едно време. Останахме малки безправни мравки у дома си, но все пак имахме нужда от гордост спрямо нашия мравуняк.